Човек е седнал на сгъваем стол до отворения багажник на колата си и слуша радио. Малко по-нататък алеята, на което е спрял, пресича асфалтов път и тротоарът на ъгъла е зает от двама души. Излегнати на ярки плажни столове, те ядат сандвичи. От къщата отсреща са наредили на тротоара столовете от хола, с мека тапицерия, и на тях са седнали типове с кръстосани крака. Пият бири, една жена изнася отвътре поднос със закуски и ги обикаля да черпи. Виждам пред себе си гърбовете на група хора в колоездачни костюми – част черни, част на рози. Нещо оживено ръкомахат. Отварят шампанско, обръщат се към мен и ми подават чаша. Ха, ами това е моята компания!
След като съм се отърсила от изненадата, започвам да разпитвам за костюмите. Отзад пише Ф.М. - Eди Меркс, легендарният белгийски колоездач, meets Freddy Mercury. Затова и розичките. Компанията е от запалени колоездачи, направили са си това почти маскарадно облекло специално за днешния случай – Тур де Франс ще мине след малко по този участък от белгийското шосе. Точно на метър от хладилната им чанта с шампанското започва голям надпис през целия път: 5 х Eddy – натриват с петте победи на Меркс носовете на колоездачите и на френските полицаи, които охраняват състезанието и на чужда територия.
Ако шосето беше река, лениво-веселата тълпа (в един юлски понеделник! Отпуска ли са взели всички?) с шезлонгите и плажните чадъри щеше да ми се струва по-на място. Но асфалтофият път, покрай който се е образувала, е в средата на малко село недалече от Брюксел. Всред полетата на Фландрия, в обикновен ден по него не се вижда жива душа. Сега обаче изведнъж асфалтът наистина като че се е превърнал в река.
Някои седят по тротоарите почти като рибари: неподвижни, вгледани в пътя, като че чакат да клъвне. Други играят с децата си, които непрекъснато слизат на пътя точно както биха слизали във водата, и родителите им ги дърпат обратно, точно както ако бяха слезли във водата без да питат.
От време на време по пътя се задават любители-колоездачи, катерят баира, и тълпата ги окуражава с викове: “Давай, давай!”. Или, ако изглеждат съвсем изтощени: “Пийни вода!”.
Зад мен в градината на една къща, на стратегическа височина, е насядала голяма компания – разположили са се удобно по масите, разнасят се кани със сок и лед.
Пред тях са забучени някакви рекламни знаменца – сега е моментът ако някой има бизнес, да го навре в очите на хората. Защото Тур дьо Франс, освен легендарно велосипедно състезание и начин да разгледаш тази част на Европа от хеликоптер по телевизията, е и популярен маркетинг инструмент. Производители на автомобили и велосипеди, машинни масла, вода, сладкиши, бонбони (минава ли нещо във Франция без Haribo?), супермаркети, обувки, лепило, панделки и проходилки, - процесията от рекламни камиони е като февруарски карнавал. Минава около половин час преди състезателите. Дали компаниите участват, защото събитието е толкова популярно, или събитието е толкова популярно, защото те участват? Човек започва да се пита, като гледа с каква настървеност безгрижните до преди миг зяпачи ловят хвърляните във въздуха пакети бонбони, шапки, кексчета, ключодържатели и други рекламни меморабилии.
След тази жадувана бомбардировка, сред която тълпата е освежена и с маркуч с вода от един от преминаващите камиони, настъпва пауза. Всички ядат и пият, бърборят и си подвикват всякакви неща през шосето. Четат вестници, слушат музика, изобщо – държат се като на “Златната рибка”, само дето не влизат да се изкъпят.
И после в небето над шосето започва да се вижда роякът хеликоптри. С усукващи се около пътя движения, те постепенно се приближават, като следват доста компактната група велосипедисти. Когато самите те се появяват, разбирам защо навалицата покрай шосето е толкова гъста точно тук – баирът е достатъчно стръмен, че да забави състезателите и те да преминат в нещо като забавен кадър в сравнение с обичайното си профучаване.
Цялата група, в средата на която с жълта фланелка е Канчелара, победителят от предишния ден, преминава за не повече от минута-две. Профучава, съпроводена от аплодисменти, и хайде. Край. Още с отдалечаването на гърбовете всички моментално сгъват столове и чадъри, събират чантите и хукват към къщи, коли и велосипеди, като че от плажа ги е разгонила внезапна буря. И за това бързане има причина – повечето зяпачи се прибират да следят състението по телевизията. Половин час по-късно те ще видят с ужас как компактното ято колоездачи прави ефектно групово падане – толкова многобройно, че дори състезанието е спряно, което е почти без прецедент. По-късно, с посинени очи и скъсани фланелки, а както ще се разбере на другия ден – и със спукани ребра, състезателите продължават по маршрута си. Много от зяпачите, на свой ред, продължават с градински партита – почивният ден трябва да бъде употребен колкото може по-добре.